БААТ Одисея ИН Община София
Новини

Природозащитата като висша форма на егоизъм

Природозащитата като висша форма на егоизъм

текст: Александър Маринов

снимка: Корнелия Георгиева

Моля ви да ми простите. От сърце ви моля. В последните години станах егоист – мисля само за себе си и угаждам на собствените си прищевки. Как? Станах природозащитник.

Вярно, отначало се подведох по суетата – кой не иска околните да го виждат като идеалист, като човек, който милее за нещо извън себе си, за общото благо; който е готов да отдели някой и друг почивен ден, за да посъбере малко боклуци, или да скове къщичка за птици. А после да разправя на чаша вино колко е „благотворителен“… Като се замисля обаче, и в това има егоизъм и лична изгода, ако и социална.

Та така започна всичко – подмамен от мисълта, че ще се чувствам общественополезен, от обещанието за запознанства с други мислещи като мен хора, тръгнах по бригади, почиствания и залесявания. И взе да ми харесва. Започнах да чета повече по темата, при пътуванията си извън България и при срещите си с чужденци тук обръщах внимание на това как се случват тези неща „там“. За щастие, родината всекидневно ми предоставя поводи за размисъл по тези теми на много нива – законодателство, практика, гражданско самосъзнание…

Именно покрай тези размисли започна да ме изпълва притеснително подозрение. Нещо не беше наред. Чувствах се гузен. Да, продължавах да садя дръвчета. Продължавах да градя острови за птиците, и да слагам хранилки, и да пазарувам с платнена торбичка, и да не правя боклук. И, и, и… Продължавах с всичко това, но колкото повече четях, гледах, говорех, толкова повече ми ставаше ясно – природозащитата е висша форма на егоизъм. Звучи странно. Затова ето няколко примера.

Подхранването на пойни птици. В зимния сезон тази практика е доста актуална – докато пиша, на хранилката на балкона кацат синигер след синигер, – затова започвам с нея. Накратко, поставянето на хранилки със семена подпомага пойните птици да прекарат зимата в градски условия, където намирането на храна не е толкова лесно. Благородно наистина. Всъщност обаче установих, че гледката на десетките синигери, зидарки, косове, чинки и врабчета на балкона, в центъра на града, ми носи изключителна наслада и забавление, действа вместо телевизор и – за разлика от него – успокоява духа и мисълта… как беше, „в забързаното ни градско всекидневие“. Благородство ли? Ами! Правя го за собственото си удоволствие.

Почистването. Почистват се всякакви места – градинки, паркове, природни паркове, местности, цели планини. За щастие, на жадната за чистене душа се предлагат не едно и две събития, които да утолят потребността да свършиш работата на другите, за другите. Е, да, това не звучи добре, но именно така го схващат мнозина – „Защо да им чистя, има си „Чистота“, „Озеленяване“, „Титан“… И великан, и исполин…“ Великанът в мен обаче отдавна копнее да живее на място, където всички заедно полагаме усилие да съхраним околната си среда – съвсем буквално средата около нас, било градска или природна. Вярно, има хора, на които това им е работа, и може би те невинаги се справят толкова добре с нея. Значи ли това обаче, че като съм позамел тротоара или съм помогнал в някой парк, съм се прецакал? Аз не върша тяхната работа. Помагам им. Плюс това установих, че ми е важно да се разхождам в чисти паркове и по чисти планини. Ако за целта е нужно да превия гръб няколко пъти, за да събера някоя-друга обелка от вафла, или празно шише, така да бъде. Пак ми е чисто. И приятно. Пък на онези, дето хвърлят, и на онези, дето ми се подсмиват – здраве. И така, почиствам отново за собствената си наслада.

Ще кажете, ама че примери, това не е „природозащита“. Може би, не знам. Аз самият все се чудя какво точно е природозащитата. Напоследък често понятието се свързва с друго модерно такова – „устойчивост“. Демек, да живеем разумно, да не пилеем ресурсите на планетата – за да има повече за всички. (Пак егоизъм?!) Четох в една статия препоръка: намалете въглеродния си отпечатък, пазарувайте плодове и зеленчуци от местни производители – за тях не се харчи гориво за транспорт, а и често стопаните не ползват химия за отглеждането им. Така де, вредна химия. Плеснах се по челото – ами че аз съм бил много устойчив тип, бе! От десетина години на морето се препитавам с доматите, краставиците, чушките, смокините и гроздето на любимата ми хазяйка, леля Станка. Тя си ги гледа за семейството и ги тори само с кокоша тор. От кокошките, които по цял ден щъкат из двора, пасат, ловят гадинки, изобщо – и те, милите, живеят устойчиво. И ето пак: и вкусната храна излезе природозащита, при това – устойчива.

Но дотук все приказвам за града, за парка, за селото на морето… А самата природа? Дивата тя? Като пообиколих по някои планини (и тук, и там), установих, че ми е много хубаво на душата да гледам разните му животни и растения. Радват ми окото. След онзи преломен момент преди няколко години, с който започнах това писание, ми стана ясно, че те заедно се наричат „биоразнообразие“. За да не става прекалено сложно, ще го онагледя пак с моя балкон: харесва ми, че на него има синигери, зидарки, косове, чинки и врабчета, а не само гълъби. По-динамично, по-шарено… Е, вярно, и по-шумно, но на такова събуждане по изгрев – халал да му е. Та така и с дивата природа – харесват ми стадата елени по склоновете на Източните Родопи, харесват ми хилядите птици от стотици видове по езерата и блатата, харесва ми пъстрата премяна на полята и планинските ливади. Затова и когато се яви някой с предложение да помогна някак за опазването им, веднага се включвам. Не защото съм идеалист, или в името на общото благо. Правя го за самия себе си – за да ми е хубаво и приятно.

По-горе написах „дива природа“. И това определение малко ме смущава. Съдържа внушението, че тя е нещо друго, различно, откъснато от нас. За съжаление, в голяма степен е така. А на мен ми се ще съм част от нея, едва ли не да сме едно цяло. Да сложа край на това разделение – „дива“ и „недива“ природа. Или „природа“ и – да речем, – „град“. Прозрях, че домът ми не свършва на входната врата на апартамента, или на кооперацията, или на границата на града, страната, континента. Моят дом е моята планета. И аз се грижа за нея – за да ми е хубаво и уютно у дома. Ако това значи да бъда егоист, добре. Нямам против. И моля да ми простите за егоизма.

 

Уебсайт от Hlebarov.com